Дори старите закоравели метъли като мен си поплакват, когато такава китара отиде в небесата. Кой може да остане равнодушен към тези пронизващи акорди? Те сякаш са живи, като че връщат позабравени неща - случайна усмивка, пропусната среща или нечия друга китара в топлия мрак на града.

Но стига сантименти. Да послушаме и да помълчим. Всеки от нас има какво да си спомни, нали?