Абонирай се на email

Въведи валиден e-mail адрес:

Доставя се от FeedBurner

Едно рамо за блога от:

Зоовет трейдинг

Осакатена нация
Автор: Алиса   
Неделя, 09 Септември 2012г. 15:48ч.

Има един ден, който ние, "децата на прехода", не можем да пропуснем неотбелязан. Един преврат бележи част от детството ни, друг - живота ни на самостоятелни хора. Девети септември е за нас граница - един предел, след който светът край нас е вече друг, макар и със същите хора. През детството ни е бил празник, все едно какво е значел - беше ден, в който мама и татко си бяха вкъщи и дори обядът беше празничен - не само, защото имаше кюфтета, а защото бяхме заедно всички, цял ден. В следващите години това беше ден на всенародно плюене и припомняне на история в най - черни краски. Честно казано, и двете неща минаваха почти незабелязани край мен. Хората, с които съм говорила по този въпрос, споделят същото. Какво е казвала Партията за празника Девети септември, какво са казвали следващите управляващи - де факто преки наследници на предишния режим - понякога посредством роднински връзки, понякога като колеги, завършили една и съща партийна школа, градили кариера чрез едни и същи средства - ето тези неща никога не са имали значение за нормалния, здрав, истински българин, които всички представители на всички режими наричат снизходително "обикновен човек". Обикновеният човек е този, който не се интересува кой точно го управлява, защото знае, че така или иначе, той е девета дупка на кавала. Девети септември е дата с променливо значение само по отношение на манифестациите и предаванията по телевизията. Дали е революция или преврат, все тая - животът продължава. Така поне ни се струва на нас - живелите в две епохи, наричани "деца на прехода".

За съжаление нещата не са толкова прости. Фактът, че оцеляхме, получихме образование, създадохме свой живот, изглежда оптимистичен. Дълбоко под него, обаче, стоят други истини, спотайват се и дебнат като скрита гангрена, като цирей под привидно почти здрава кожа. Имало е хора преди нас - такива, които са живели преди и след девети септември. Те също са преживели преход през своето време. Някои са го понесли като необходима зло, други са опитали да се борят с него. Едни са успели, други са се слели с времето; превърнали са се в безименна и безропотна тълпа. И едните и другите, обаче, са платили цената за своето превъплъщение, всеки от нас е белязан от времената , в които е живял. Тези белези ние ще носим цял живот - невидими при някои от нас, зарастващи бавно и мъчително; явни при други - всички политици в т. нар. "посттоталитарна епоха" носят своите открито - някои не се срамуват от тях, а други се опитват да ги крият, мажейки ги с плътен слой от помадата на демагогията. Уви, напразно. Като белег от изгаряне, старото избива отново и отново под пластовете грим и напомня за това, което е било и за времето, което е създало тези хора. Никой не прави изключение - нито предишното ни правителство, нито сегашното.

Те са само актьори, опитващи да се превъплътят в роля, която не им подхожда и за която са тъй неподготвени, че суфльорите, които им подават спасителните реплики не само, че не помагат, но правят несъответствието още по - очебийно.  За "обикновения човек" това отново не е от първостепенна важност. Мислим си, че оцеляваме успешно покрай този безкрайно повтарящ се маскарад, но дали е наистина така? Дали отровата, с която сме заливани от самото си раждане не е проникнала дълбоко в нас, дали не сме отровени завинаги и безнадеждно. Можем ли да бъдем истински хора? Могат ли децата на прехода да имат нормален живот, да възпитат нови хора, които нямат онази стара отрова в кръвта си? Тези въпроси си задавам, когато чета "Задочни репортажи от България" на Георги Марков.

...в България дори при най-черните турски издевателства, дори в названието „гяур“ се е съдържало известно зачитане на отделното човешко същество. Целият ни народен епос е ярка демонстрация на зачитане на човека. Прочетете пословици и поговорки и вие ще се убедите колко силно е било развито това демократично и толерантно отношение дори спрямо ненавиждани врагове: „И него майка го е раждала“, „И той душа носи.“ До идването на комунистите на власт ние никога не сме имали масови случаи на жестока експлоатация било на селяни, било на работници, както никога не сме имали капиталистическа класа или работническа класа. Всички българи повече или по-малко сме селяни или преки потомци на селяни. И може би характерът на нашия селянин, повлиян от близостта му до природата, от земността му, от традиционното общуване с другите, му е вдъхнал тази съзнателна толерантност и зачитане на човека. Нечие страдание, бедствие или смърт винаги са предизвиквали дълбоко вълнение и съчувствие у нашия истински българин.
Уви, комунистическата партия, която идеологически е противопоставена на обикновения човек и цели превръщането му от всестранно развито, независимо и гордо същество в марионетка, създаде атмосфера на най-брутално пренебрежение и незачитане на отделната човешка душевност.

(Ако искате да прочетете отново цялата книга - знаете къде)

Не мога да стоя над тези редове без буца в гърлото. Понякога имам чувството, че авторът е точно до мен и ей сега ще ме потупа по рамото. И точно защото го усещам толкова близък, всеки път страдам от факта, че животът му завършва така трагично. Уви, този трагизъм изглежда предопределен от самата му личност и се питам дали ако той живееше и пишеше сега, пак същите служби и почти същите хора нямаше да конструират за него един стрелящ чадър.

Аз не зная отговора. Не зная има ли отговор изобщо. Може би има и може би този отговор е една денонощна борба в самите нас - борбата да бъдем хора, да бъдем свободни - свободни истински, а не свободни според предписанията на вчерашния или днешния режим. Не виждам много разлика между сегашното и предишното време. Милицията днес се нарича полиция, но пак е навсякъде и пак не защитата и сигурността на обикновения човек е нейна първа грижа. Пак кръстосват по жълтите павета лъскави коли с охрана. Пак децата на силните на деня учат в специални заведения и дипломатическите постове ги очакват още преди да са получили дипломи. За нас остава една - дори не равносметка. Остава борбата за две неща - да останем хора и да бъдем свободни.  А може това да е всъщност едно и също нещо.

 

Коментари  

 
0 #1 парфюми online 2012-09-14 15:56
Пишеш много добре и все по важни теми, поздравления за което надявам се че ще продължиш и за на пред.Наистина е жалко, че живота на автора свършва така трагично, но никой не знае какво го чака, не зависи от нас.Дали само борбата за две неща ни остана , борба да останем хора и да бъдем свободни.Да бъдем хора ми се вижда все по далечна и недостижима цел, като гледам какво ни е отношението един между друг.Може би да е вярно, че характерът на нашия селянин, повлиян от близостта му до природата, от земността му, от традиционното общуване с другите, му е вдъхнал тази съзнателна толерантност и зачитане на човека.Кой знае.
Цитиране | Докладвай на администратор
 
 
0 #2 Алиса 2012-09-17 00:08
Да запазим свободата си е достатъчно. Истински свободният човек зачита и свободата на другите, а това е едно чудесно начало.
Цитиране | Докладвай на администратор
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Страната на Алиса е разположена на Joomla! Тема от RocketTheme