Абонирай се на email

Въведи валиден e-mail адрес:

Доставя се от FeedBurner

Едно рамо за блога от:

Зоовет трейдинг

Бърсачите на задници и съдбата
Автор: Алиса   
Неделя, 16 Септември 2012г. 23:16ч.

Тези дни ми се случи да срещна случайно една особа, която бегло познавам, тъй като пазаруваме в един и същ магазин. Повяхнала жена над 45, с дъщеря, която, макар да личи, че е доста по-млада от нея, би могла да бъде сбъркана с нейна малка сестра заради вялата ѝ, лишена от всякакъв живец, външност. Двете се отбиха в магазина за доста време и докато аз избирах покупките си, неволно станах свидетел на разговора им с жената, която продава там. Последната ги познаваше добре и явно имаше към тях дружелюбно отношение, примесено с доза съчувствие. Тя знаеше, че дъщерята страда от нелечимо генетично заболяване, знаеше за финансовите затруднения, които имаха през последната година и се опитваше да поддържа ведър приятелски тон.

За изброените неща знаех и аз (както и вероятно доста от постоянните клиенти на магазина, тъй като майката не пропускаше да се жалва на всичко живо в радиус от километър). От разговора, дочут против желанието ми, стана ясно, че през последните месеци майката е била на работа в някаква европейска държава, където се е грижила за семейство възрастни хора. Всички присъстващи клиенти научихме, че "бабата направи инсулт и сега е зле, пък дядото не ми дава да се доближа до нея да не ѝ направя нещо...", а също и че "ми тя бабата дърпа назад и сега си търся нова работа". През това време дъщеря ѝ (девойка на около 25) стоеше като мумия, гушнала едно кученце, което според двете женици трябваше да представлява чихуахуа, и не обелваше дума. Не казвам, че е защото се е срамувала от поведението на майка си. По-скоро причината ще да е била тираничния навик на по-възрастната особа да взема думата неотменно като ОФ-активист на събрание и да не оставя никой, особено дъщеря си, да изказва мнение. Всички тия сцени бях виждала неколкократно през изминалата година. Тогава двете женици бяха чести посетители във въпросния магазин, откъдето си вземаха определена хранителна добавка, която момичетата им продаваха на  бройка, защото не можеха да си позволят покупката на цяла опаковка. Във въпросния ден, възрастната госпожа си купи (за първи път!!!) цяла кутия от въпросната добавка. Съдейки по пламналото ѝ лице и щастливата усмивка, за нея това не беше просто покупка, а навлизане в ново ниво от живота, в един нов свят, който дотогава е бил затворен за нея. Няма нищо лошо в това по принцип - прекрасно е да се почувстваш велик, значим и с неограничени възможности. Лошото е друго. На излизане, въпросната чистачка на подлоги (няма как да я нарека дама), изфъфли нещо от рода на "О, желая на всички, които остават тук много късмет и по-скоро да намерят пътя за навън като мен". Не цитирам точно, защото се бях загледала в нещо и само злобния тон на думите насочи вниманието ми към тях, така че ги възстановявам по памет. След като двете се изнесоха, а аз отидох да платя своите неща, попитах жената, която ми направи сметката (дама на средна възраст, с опит и компетентност извън всяко съмнение) как е могла да понесе това пренебрежително отношение така спокойно. Признавам, аз не бих. Щях да я поставя на мястото ѝ, дори рискувайки работното си място. Тя се усмихна спокойно и каза: "А, това, последното ли? Не обръщам внимание на такива неща." После ми разказа как почти всички гастарбайтери, които се завръщат в родните места за месец-два през лятото, се държат по този начин, а понякога дори и по-невъзпитано. Според нея това е начин да се почувстват важни. Там, където се връщат, биват многократно тъпкани (или поне така се чувстват) и затова изпитвали удоволствие да се отнасят с пренебрежение към сънародниците се, които живеят тук. Тя каза, че това не е нито за първи път, нито нещо ново за нея, но не може да си трови нервите с всяка глупост, която клиентите решат да приложат в общуването. Възхищавам се на търпението и разбирането на тази жена, която след години общуване, чувствам като своя приятелка. От нея съм получила не само клиентска отстъпка, но и човешко отношение, както и неоценими съвети относно избора на стоки - съвети, ценни освен с друго, и със със своята честност.

Колко много са хората, които днес усърдно настояват, че цветът на нацията е забегнал в чужбина, че в България е останал само отпадъкът, боклукът, който Европа не ще. Мисля си - ако "цветът на нацията" е представен от климактеричка, наета да сменя памперси, а "нещастниците", останали тук, са като моято позната, която продава не само биокозметика и добавки, но и знания, и надежда, е, ако нещата са така - дали някой яко не е объркал понятията и дали тия, които са се изнесли в чужбина не са всъщност отпадъкът от нашата нация, баласт, от който тя няма нужда и който по една или друга причина пречи на съществуването ѝ. Далеч съм от мисълта, че всички са такива, разбира се. Но хора като описаната са все по-често срещани. Това е и причината за моя разказ - той не е просто битова случка, а обобщен пример за събития, на които често присъствам (и зачестяват). Ако е така - моля ви, емигранти, спестете ни жалките си напъни да изглеждате велики и успели! Тук, по нашите ширини, сме се нагледали на тарикати. Не сте нито различни, нито интересни. Жалко е, че това са хора, с които довчера сме били близки, споделяли сме проблеми и мечти. Уви - дали "свободното движение на хора и стоки" не ни лиши от близки и приятели повече, отколкото това направи предишния тоталитарен режим?

 

Коментари  

 
+2 #1 Тони Петков 2012-10-07 07:54
Чудесна и поучителна статия,поздрави и продължавайте в същия дух.
Цитиране | Докладвай на администратор
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Страната на Алиса е разположена на Joomla! Тема от RocketTheme